история :: ПЪРВА ЧАСТ, пета част, СТЪКЛЕНАТА СТЕНА

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

17.05.2010 00:20 - ПЪРВА ЧАСТ, пета част, СТЪКЛЕНАТА СТЕНА

Автор: levgeni Категория: Лични дневници

Прочетен: 497 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 18.05.2010 00:32

СТЪКЛЕНАТА СТЕНА Не и допадаше този квартал. Огледа до болка познатите опушени покриви на порутените къщи от нейния квартал. Нацупи се при вида на хората на улицата, бягащи да се скрият от дъжда. Хората изглеждаха смачкани. Все едно извадени от долнопробен екшън. За пореден път в главата си нарисува въображаемия перфектен свят на Евгения. Тя бе щастливка, целуната от съдбата. Знаеше всичко за живота и беше влюбена в илюзията за него. Израснала в град Москва, припомни си тя страниците от луксозната автобиография на най – влиятелната бизнес дама в момента, в дом на дипломати, Евгения Ларина винаги се е движела с дипломатическите кръгове на световния елит. Представяше си съвсем ясно тъмнокафявата къдрава коса на Евгения прихваната съвсем леко от бяла диадема. Беше облечена в снежнобяла рокля с къси ръкави тип буфан. Представяше си я на 12 – 13 години. Дали е знаела какво бъдеще и предстои? Разбира се, че е знаела!, скастри се сама. Та тя е била готвена от малка за това. Учила е при частни учители. След като е получила висшето си образование из най – добрите дипломатически институти в Европа, тя заема мястото на руски дипломат в Северна Америка. Жени се за американски военен, но брака им е кратък. Той е убит в Ирак през 2003 година. Нямат деца. Нямат и много снимки в пресата заедно. Само една официално разпространявана снимка от сватбата им. Красив мъж. Висок, рус, слаб и елегантен. Отиват си. Оттогава не се е омъжвала пак. Медиите я свързват с различни популярни мъже, но така и няма доказателства за нито една афера. Предполага се, че пази честа на мъжа си. След като свършва мандата си като дипломат, става изпълнителен директор на Световната банка. Досега я управлява, както самата тя казва „с железни ръка и ум”. Тя отвори очи. Усмихна се. Обичаше да си припомня книгата. Доставяше и удоволствие да рецитира наум пасажи от нея. Сякаш така поне в ума си е близо до всичко станало в живота и. Сякаш тя е най – добрата и приятелка, а не просто момичето с пощата. Всеки ден я виждаше, когато носеше пощата на секретарката и. Машинално обръщаше глава към прозрачната, стъклена стена, разделяща общото помещение от нейния офис. Типично за нея мислеше си, всеки път. Животът се гледа точно така затаено от всички в очакване на една грешка. Знаят, че няма да я дочакат, но въпреки това гледат, надяват се. Може би именно, за да им покаже, че няма никога да дочакат е сложила тази стъклена стена. Факт, беше, че тази стена беше сложена, когато тя дойде на поста. Усмихна се, докато я гледаше как обикаля с телефон в ръка кабинета, говорейки на италиански. Подреждайки фактите както и бе удобно си мислеше, че е отгатнала една от тайните на госпожицата. Това ме доближава до нея, ето мислим еднакво! Колко лесно някои хора вярват в това в което има се иска. Как в стремежа си да избягат от посредствения си живот си изграждаха пясъчни кули. Колко иронично беше, че това правеше и дълбоко в себе си нейната шефка. Но нейните кули бяха построени от пепел, под която една искра щеше да обгърне всичко в пламъци. Когато и дойдеше времето. Разтри бавно слепоочията си и отвори очи. Болката от светлината беше остра. Концентрира цялото си внимание, за да я потуши. Вгледа се в чашата с разтворимо обезболяващо и корема и се разбунтува. От малка мразеше това лекарство, но нямаше избор. Дали все пак да не прати да повикат доктор? Дали не се разболяваше? Не можеше да си позволи точно сега да се разболява! Отново впрегна цялото си усилие и вдигна слушалката. Вгледа се в ръката си за миг, кога беше станала толкова бледа и тънка?! Натисна едно копче и след миг в стаята влетя Ели. Не дочака да чуе гласа и. И не искаше. Той по принцип беше приятен, но изведнъж днес всеки звук или светлина докарваше силна остра болка в главата и. Все едно шиш преминаваше през целия и череп. „Обади се на доктор Андрю, кажи му да дойде.” Отчете учудената и физиономия. Евгения Ларина болна?! Беше толкова лесно да се чете по лицето и. Сякаш мислите и бяха написани на челото. И не само нейните. Като направи бърза справка се сети, че никога не е боледувала и логично да се стресне. То какво човешко чувство изобщо е показвала Евгения Ларина? Нали това беше цената за сделката с дявола? Усмихна се иронично на себе си и подкани с ръка Ели да побърза. Беше дразнещо да е толкова вцепенена точно сега. Насочи мислите си към графика за деня. Почна да прави планове. Не виждаше начин да продължи деня с това главоболие. Не виждаше и както ще и даде лекаря за него, което да подейства веднага. Наум проведе кратък диалог с лекаря и стигна до заключението, че ще и каже да си отиде у дома и да почива ден – два. Усмихна се. Старите навици не умират, нали? Това предвиждане на минимум два хода напред щеше да си остане нещо, което не може да контролира. Тя знаеше какво е. Жива част в нея от отдавна заминал си човек. Е, дългите шах сесии са били от полза, макар и неочаквана. Това беше една от причините да стане дипломат и след това директор на Световната банка. Не можеше да не се усмихне. Дали иронията не управляваше по – голяма част от живота и отколкото предполагаше? Бързото, нервно почукване на доктора я извади от мислите и. - Викали сте ме, госпожице! - Да, изведнъж се почувствах много отпаднала. Сякаш кръвното ми спадна рязко. - Нека ви прегледам. Усещах студената слушалка по кожата на гърба си. Не исках да съм права. Може би просто едно кафе ще ме вкара в строя поне докато се прибера. Тогава ще се погрижа за себе си. От колко точно години си повтаряше тази лъжа? Веднага щом отдели студения метал от гърба ми аз стрелях: „Домашно лечение? Ден – два?” След като се покрих, се обърнах, за да срещна озадаченото му лице. Беше ми все още ужасно забавно. Обичах това човешко изражение, когато отгатваш хода им. Вкуса на доминирането е сладък опиат. Но на мен ми действаше просто като подсладена вода. Никой опиат на света не можеше нито да ме съблазни, нито да ми подейства. Чаках един единствен, Смъртта. Чаках, но не дебнех. Фокусирах отлетелите си мисли отново на лицето на доктора. Беше привлекателен, предполагам. Висок, с рижава коса и брада. С дълго заострено лице и правилни черти. Имаше дълбоки, живи кафяви очи, които ме изучаваха всеки път със същия интерес като в началото. Той беше влюбен в мен. Бях сигурна. Но за мен беше безинтересен. Проблемът бях аз разбира се, не той. Както със всички мъже, който проявяваха интерес към мен. За мен беше все едно дали гледам неодушевен предмет или тях. За един човек една картина е шедьовър, а за друг кич. Така за мен всичко е кич. И аз самата в това число. - Ами, да, тихо избърбори той свел глава като десет годишен. Потиснах един прилив на кикот учудена. Какво ми ставаше? - Разбира се, смятам още сега да се заема с това. Благодаря ви, докторе. Ели, ще ви изпрати. Лек ден! - И на вас, госпожице. Клатейки глава той вървеше към асансьора придружен от бъбрива асистентка. Но той не чуваше пороя от думи. Чуваше само своите собствени: „Как го прави това? За него тя притежаваше убийствена за околните комбинация от магнетизъм, разум и някаква почти свръх естествена интуиция за хората и техните мисли. Последното и качество винаги го караше да настръхва. Не веднъж се беше питал дали това е интуиция или тя може да чете мисли. Беше плашещо, как винаги безпогрешно разбира какво ще кажеш преди да го направиш. И не беше само с него. Преди предполагаше, че просто умее да чете по лицата на хората, нали е била дипломат дълги години. Но това днес го изкара извън стоя! Тя беше с гръб за бога??!! Как по дяволите позна какво ще и каже? Не изключваше естествено като човек на науката и не толкова ирационални предположения. Може би просто той беше прекалено лесен за отгатване. Но беше присъствал и на други срещи с хора на които отново тя показваше това качество. Не можеше да е съвпадение. Най – притеснително беше, че ако тя можеше да разчита мислите, отдавна беше усетила любовта му. Потрепери. Никоя жена в живота му не е имала такава власт над него. Най – смазващото беше, че не може да се откъсне от нея. Никога. Поне да имаше надежда… През това време в прозрачния си офис, обекта на мислите му беше изпаднала в паника. Но никой както винаги не забеляза нищо. Поредната ирония, помисли си, преминавайки стъклената врата и давайки нареждания на Ели. Всичко извадено на показ и пак не виждат това, което им е пред очите.

Нагоре

Тагове: стена,